pzhistory

Bulgarian English French German Italian Russian Spanish

През годините

Калькулятор расчета пеноблоков смотрите на этом ресурсе
Все о каркасном доме можно найти здесь http://stroidom-shop.ru
Как снять комнату в коммунальной квартире смотрите тут comintour.net

 

1991 г. Умира Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) - българска поетеса. През 1911-1915 г. учи славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. По това време дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 г. в списание “Съвременна мисъл” са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения – “Вечерна песен” и “Защо”. През 1915-1919 г. е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. От 1921 г. тя редовно участва в литературния живот. Багряна сътрудничи във “Вестник на жената”, в. “Лик”, в списанията “Съвременник”, “Златорог” и др. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга “Вечната и святата” (1927 г.). Чрез поезията на Багряна за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа- “Потомка”, “Interieur”, “Пенелопа на XX век” и др. Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. “Литературен фронт”, на списанията “Изкуство”, “Септември”, “Пламък” и др. От 1952 г. поетесата е член на редакторската колегия на списание “Септември”. Други псевдоними, с които тя се подписва са Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела.

 

1942 г. Генерал-полковник Владимир Заимов е арестуван. Осъден е на смърт и е разстрелян на 1 юни 1942 г. за шпионаж в полза на СССР. Той е военен и политически деец, взел участие в Балканските войни (1912–1913 г.) и в Първата световна война (1914–1918 г.). Включва се във Военния съюз, като през 1934 г. застава начело на антимонархическото му крило. По същото време изпълнява длъжността инспектор на артилерията. През октомври 1935 г. е уволнен от армията заради републиканските му идеи и е изправен пред военен съд. Поради липса на доказателства е оправдан. Заимов e деец на българо-съветските дружества. Поддържа връзка с БРП и работи за осъществяване на народофронтовските инициативи. По време на Втората световна война (1939–1945 г.) изпълнява секретни поръчения на Главното командване на Съветската армия в държави от Централна и Югоизточна Европа. Оказва съдействие и на ЦК на БРП при организиране на съпротивителното движение в България (1941–1944 г.) Хитлеристкото разузнаване разкрива дейността му и затова е арестуван.

1941 г. Умира Иван Горанов - български лекар, основоположник на неврологията в България. За първи път в страната разработва въпросите на училищната хигиена. Син на П. Горанов. Специализира неврология в Петербург (1901-1903 г.) при И. П. Павлов и В. М. Бехтерев. Открива частна неврологична клиника в София. По време на Първата световна война е полкови лекар на Южния фронт, където изучава уврежданията на мозъка от въздушната вълна при експлозии.

1927 г. Роден е Васил Мирчев - български кинорежисьор. Завършва образованието си в Полша. Първоначално работи като документалист. Първите му творби са: “Сън” (1961 г.), “Ювеналия” (1961 г.), “Исландия” (1961 г.), “Продължаваща поема” (1966 г.), “Поздрав от Черноморието” (1967 г.), “Робинзон Крузо” (1967 г.), “Продължава да живее” (1967 г.), “Вариации върху една тема” (1968 г.), “Отечество” (1970 г.), “200 милиарда” (1971 г.), “Българинът и автомобилът” (1974 г.). В игралното кино дебютира с екранизацията по романа на Г. Марков “Мъже” (1966 г.). Работи едновременно в телевизията и киното: “Магарето” (1968 г.), “Танго” (1969 г.), “Голямата победа” (тв, 1972 г.), “Бялата одисея” (1973 г.), “Снаха” (1976 г.), “Ленко” (тв, 1978 г.), “Гонитба” (тв, 1980 г.), “Неочаквана ваканция” (тв, 1981 г.), “Една одисея из Делиормана” (тв, 1983 г.), “Горещи следи” (тв, 1986 г.), “Чисто нови момчета” (тв, 1989 г.). През 1993 г. създава документалния филм “Художникът Дечко Узунов”.

 

1907 г. Умира Филип Тотю (Тодор Тодоров Станчев) - български революционер. През 1840 г. учи в Търново, а след 1842 г. се заловя с търговия. След едно спречкване с турците около 1850 г. той забягва с неколцина другари и дълго обикаля из Търновско, Еленско и др. По-късно преминава на юг от Стара планина и действа в Новозагорско. На няколко пъти Филип Тотю е залавян и затварян в Търновския и Сливенския затвор, но успява да избяга и отново става хайдутин. Властта дава големи награди за главата на Хвърковатия Тотю, както го наричали. След като бяга от Сливенския затвор през 1863 г., се прехвърля в Румъния. За да прикрие следите си, променя името си на Тотю. Там се запознава с Г. С. Раковски и под негово влияние осъзнава нуждата от организирана борба за освобождението на България. На 17 май 1867 г. начело на чета от 35 души Филип Тотю преминава р. Дунав при Свищов. Целта е да се съедини в Стара планина с четата на П. Хитов, преминала Дунав на 29 април. В гората Пустията при с. Върбовка, Севлиевско, четата е обградена от военни части и башибозуци. През нощта оцелелите се изтеглят към Балкана. Филип Тотю с още 4 души се стигат до Стара планина в района на Юмрукчал (дн. Ботев връх), където се срещат с четата на П. Хитов. От там заедно се отправят за Сърбия. Там участват във Втората българска легия. След това Филип Тотю се установява в Румъния. Непрекъснато е дирен, арестуван, той постоянно мени местожителството си и е принуден да замине за Русия, където престоява по-дълго време, ползвайки руска държавна пенсия. През 1875 г., когато избухва въстание в Босна и Херцеговина, Христо Ботев е натоварен от БРЦК да обиколи южноруските градове, за да набере средства, оръжие и българи - офицери на руска служба. Ботев трябва специално да се срещне с Филип Тотю. До него той носи и специално писмо от комитета. Филип Тотю заминава за Румъния, но потушаването на Старозагорското въстание 1875 г. осуетява преминаването му с чета в България. През 1876 г. той участва в Сръбско-турската война и преминава с чета в Северозападна България, но четата му е отблъсната. След войната се завръща в Русия и участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). След Освобождението Филип Тотю живее в с. Две могили и в Русе. Занимава се със земеделие и получава скромна пенсия за участието в националноосвободителните борби.

 

1905 г. Умира Георги Сугарев - македонски революционер, функционер на ВМОРО. Заедно с четата си той е обкръжен в с. Паралово, Битолско. Всички загиват.

Сугарев завършва Битолската българска гимназия и учителства в Кичевско, Демирхисарско и др. През 1901 г. Сугарев участва в четата на Н. Русински в Демирхисарско. През следващата година става войвода на чета в Битолско. По време на Илинденско-Преображенското въстание той е войвода на въстанически отряд. След въстанието остава в Македония и заедно с Д. Груев и Хр. Узунов възстановява революционната организация в Битолско, Кичевско, Ресенско, Демирхисарско. Сугарев участва в Прилепския конгрес на Битолския революционен окръг през 1904 г.

 

1901 г. Умира доктор Константин Стоилов - български държавник и политик, юрист. Той учи в родния си град, след което продължава образованието си в Робърт колеж в Цариград. След кратко учителстване (1871–1872 г.) следва право в Хайделбергския университет и го завършва с докторат. Допълнително слуша лекции и по френско гражданско право в Париж. След завръщането си в България Стоилов е член на Пловдивския губернски (апелативен) съд. Скоро след това е повишен като председател на Софийския губернски съд. В качеството си на висш съдебен магистрат участва в Учредителното събрание 1879 г. в Търново. Той е един от лидерите на оформилото се в него консервативно течение, което след закриването на събранието се оформя и като самостоятелна политическа партия под същото име. Стоилов е депутат в Първото ВНС и участва в излъчената от него парламентарна делегация за поднасяне акта на принц Александър Батенберг за избирането му за български княз. С проявената широка ерудиция той привлича вниманието на българския владетел, който го кани за свой частен секретар, а после го назначава и за секретар на Политическия си кабинет. Стоилов заема отговорни държавни постове: министър на външните работи и изповеданията (14 януари–3 март 1883 г.), министър на правосъдието (7 септември–31 декември 1883 г.). Във Временното правителство на П. Каравелов, съставено след детронирането на княз Александър I Батенберг, отново е министър на външните работи и изповеданията (12–16 август 1886 г.). В следващия кабинет, възглавен от д-р В. Радославов, му е поверено Министерството на правосъдието (16 август 1886 г.–28 юни 1887 г.). Междувременно през октомври 1886 г. е включен в състава на делегацията, излъчена от III ВНС, която заминава за Европа да търси нов кандидат за българския престол на мястото на абдикиралия княз Александър I Батенберг. След падането на Радославовото правителство Стоилов е натоварен от регентите със съставянето на новия кабинет, в който поема и Министерството на правосъдието (28 юни–20 август 1887 г.). Като министър-председател Ст. Стамболов го кани отново да възглави Министерството на правосъдието (20 август 1887 г.–12 декември 1888 г.). Напускайки Стамболовия кабинет, Стоилов се отдава на адвокатска практика. В началото на 90–те г. на ХIХ в. отново се включва в политическия живот на Княжеството и става един от лидерите на Съединената легална опозиция. След правителствената промяна от май 1894 г. княз Фердинанд I му възлага съставянето на следващия кабинет, в който поема и портфейла на Министерството на вътрешните работи. При последвалата през февруари 1896 г. правителствена реконструкция Стоилов отстъпва Министерството на вътрешните работи на Н. Бенев и възглавява освободеното от Гр. Начович Министерство на външните работи и изповеданията. След като постига помирение с Русия през февруари 1896 г., в резултат на което княз Фердинанд I е признат за законен владетел, настъпва охлаждане на отношенията му с Двореца. Това впоследствие довежда и до оставката на възглавявания от него кабинет януари 1899 г. Минавайки в опозиция, Стоилов отново се отдава на адвокатска практика, без да прекъсва активната си политическа дейност. Съсредоточава вниманието си към основаната от него още през 1894 г. Народна партия.

1899 г. Родена е Златка Чолакова - българска писателка. Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1922 г. Работи като учителка в Радомир (1923-1924 г.) и в София (1924-1947 г.). Редактира сп. “Детски свят”, страница във “Вестник на жената” и излязлата в няколко броя училищна библиотека “Антим I”. Член е на Съюза на българските писатели. Посещава почти всички европейски страни, Египет, САЩ, СССР (през 1944 г.), Япония, Индия. Издава: “До Египет и Палестина” (1927 г.), “Някогашните наши столици” (1928 г.), “При маджари и немци” (1930 г.), “Из Добруджа” (1933 г.), “Приказни страни” (1933 г.), “Бачо Киро” (1935 г.), “Америка” (1937 г.), “Песента на фиорда” (1939 г.), “Свободата на Македония” (1942 г.), “30 дни в Съветите. 1944” (1945 г.), “Недопята песен” (1947 г.), “Къдрие” (1953 г.) и др.

 

1879 г. Роден е Константин Мутафов - български драматург, театрален критик и преводач. Завършва гимназия в родния си град Русе и драматична школа във Флоренция. Негови драми са “Иуда” (1914 г.), “Пленникът в Трикери” (1917 г.), “Дядо Климе” (1917 г.), “Омуртаг” (1925 г.), играни с успех и в Народния театър - София; “Над живота” (1906 г.), “Убитата лисица” (1933 г.) и два тома детски пиеси (1928 г. и 1929 г.). Мутафов има и редица разкази, печатани в периодични издания.

1869 г. Към Българското читалище в Цариград се основава Българско благодетелно братство “Просвещение”. Основано е от П. Р. Славейков и негови съратници с цел да просвещава децата на бедни български занаятчии, дошли да търсят препитание в столицата на Османската империя и в близките около нея селища. “Просвещение” открива редица училища, които снабдява с библиотеки, учебни пособия, книги, вестници и списания. То просъществува до обявяването на Руско-турската освободителна война. Сред по-известните ученици, поддържани от братството, са Трайко Китанчев, Георги Измирлиев и др.

В момента на сайта

В момента има 40  гости и няма потребители и в сайта

smilec

Брой прегледи на статиите
551863